Как английското кралско семейство успява да оцелее и до днес
Трайността на британската монархия е една от най-ярките й характерности. От всички велики имперски монархии от Европа преди 1914 година, единствено британците оцеляват. Историята на английската монархия, несъмнено, не е без премеждия. В сегашния интервал на ръководството на кралицата са отправени рецензии към младшите членове на кралското семейство. Нo след Революцията от 1688 година обаче съществено предизвикателство не било сложено нито против личността на краля, нито пък на институцията. Никога в модерна Англия не е имало мощна Революция като във Франция след 1789 година Монархията остава неразделна част от английския политически живот.
Много аргументи са изтъкнати за нейната устойчивост. Дългото ръководство на Виктория способства доста за усилване на идентифицирането на монархията със стремежите на хората. Преди това упоритостите на кралския живот по времето на Джордж III доста оказва помощ да се допадне институцията на новата междинна класа, основана от индустриалната гражданска война. През годините монархията демонстрира забележителна дарба да се приспособява и да дава отговор на провокациите на съвременността. И въпреки всичко в доста връзки ориста й е решена преди началото на модерния интервал. Много преди 1832 година монархията е прекроена като конституционна; и доста преди 18 век нейните пълномощия са лимитирани от закона. В доста връзки основният интервал за установяване на бъдещия ход на английската монархия е късното средновековие. През вековете от 1215 до 1500 година се поставят основите на един държавен ред, в който царят, господарите и общините си сътрудничат за общото богатство. Връзките, които са основани тогава сред „ главата “ и „ членове “ на политическия орган, способстват за политическата непоклатимост в дълготраен проект.
Magna Carta
Събитието през средновековието с най-голямо значение за ориста на монархията е приемането на Magna Carta от крал Йоан през 1215 година Подчинението на Йоан пред бароните сочи за готовността на монархията да одобри рестриктивните мерки на закона. До царуването на Йоан престижът на короната познава едва малко ограничения извън чисто практическите. Ангевинското царство, мощно и хищно, е управлявано по волята на краля. Той създава и ползва закона, само че може и, когато му е комфортно, да го анулира. Magna Carta трансформира това вечно. Отсега нататък кралят би трябвало да признае правилата на положителното ръководство, залегнали в Хартата. Вярно е, че крал Джон (на главната картина) няма никакво желание да съблюдава Хартата по-дълго, в сравнение с му е належащо, с цел да се оправи с опозицията. Фактът че сина му Хенри III е малолетен обаче вършат Хартата непрекъсната. Това, което прави държавното управление на малцинството под ръководството на Уилям Маршал, е да поеме Хартата, да редуцира нейните най-противоречиви клаузи и да я преиздаде под властта на новия крал. По този метод той става, както постоянно се разказва, първият британски правилник.
Той поставя монархията под писмен закон. На други места в Европа няма прецизен еквивалент на тази връзка сред царя и правната конструкция. Другите царе могат и издават харти за свободи на своите жители, само че в множеството случаи тези документи са от районен и локален темперамент. В никоя политика царят не е стеснен от закона в връзките си с всички свои жители. Особено удивително е, че във Франция няма еквивалент на Magna Carta. В царството, ръководено от Капетиан, кралят основава закона и също стои над него. В Англия, за разлика от това, кралската власт е вградена в структурата на политическото общество. Поданиците на царя имат сигурността да знаят, че той е привързан със същите правила, както самите те. Така е обезпечена редовността на правната процедура.
За поданиците на краля, Magna Carta предоставя мерило за положителното ръководство. Само по себе си обаче Хартата не довежда до разрастването на лимитирана монархия. Английската монархия е мощна, напориста и амбициозна. В края на 13 век Едуард I не отстъпва по нищо на съвременника си, Филип IV от Франция, в обсега, дълбочината и интензивността на неговото ръководство. В по-късните години на Едуард, след 1300 година, признаците са, че британската монархия ще развие характерностите на автокрацията. Сто години по-късно обаче функциите са обърнати. Френската монархия е облечена в атрибутите на абсолютизма, до момента в който британският й колега има навика да договаря със своите жители. Това, което довежда до смяната, е другият метод, по който войната взаимодействаше с двете национални управляващи.
Войните от късното средновековие, по-специално спорът, който по-късно ще стане прочут като Стогодишната война, основават невиждани условия от двете страни на Канала за работна ръка и пари. Към началото на 14 век към този момент не е допустимо крал като Едуард I или Едуард II да покрива разноските за война само от елементарните си доходи – феодализъм, облагите от правораздаването и приходите от кралските земи. Трябва да се създаде система за обществени финанси. И в Англия, и във Франция към този момент съществуват институциите за финансова администрация. И двете държави имат централна хазна, в която могат да се заплащат налози, и държавна каса, която да подсигурява отчетността на длъжностните лица, до момента в който на локално равнище има мрежа от длъжностни лица, на които може да се разчита да събират и харчат национални запаси. Това, което е належащо, с цел да се добавят тези, е набор от хрумвания, които да оправдаят владетеля да прави финансови условия към своите жители.
